Home » ЗАНОГЕ – ЗАПИСКИ ЗА ЕДНО СТАРОПЛАНИНСКО СЕЛО. ТОДОР ЛОЗАНОВ

ЗАНОГЕ – ЗАПИСКИ ЗА ЕДНО СТАРОПЛАНИНСКО СЕЛО. ТОДОР ЛОЗАНОВ

/със съкращения/

 

 

ПРЕДГОВОР

 

Бедно високопланинско село и със стръмен и скалист терен е родното ми село Заноге. Принадлежало е към Искрецка, Врачанска, Софийска и Свогенска околия, а сега е в Софийска област. По данни от преброяването преди Втората световна война /до 1939 г./ Заноге е наброявало около 150  къщи и малко под 1000 жители. Обхваща мерата от устието на р.Пробойница, по р. Искър до местността Тодорица, по дерето на нашия поток до местността Бунища, по  потока, който  идва от с.Зимевица до пътя за с.Заселе, по южния склон на местността Папорица, включително местностите Лешкето, Фраговица, Шинов валог, водохващането за Зимевишката локва, р.Понор до Загъженски соват по линията Зимевишка кукла –Чуколови плочи / до гората/, над пътя Конярски рид-Менков рид до р. Пробойница и по течението й до р.Искър при гара Лакатник.

В това село по очертания терен са разпръснати къщичките в махалите Селото, Църница, Кърневица, Стубело, Магарешнико, Кукла, Мъртвинките, Тимото, Царина, Лазье,  Буците, Чефротовец, Мъртвината, /Врабците/, Дружимир и др. по-малки.

Веднага след завършването на Първата световна война /1919 г./ започва процес на преселване от Заноге към Шуменско, Михайловградско, Враца, София, Своге, Нови Искър и др.

 

 

ЩРИХИ ОТ ИСТОРИЯТА НА ЗАНОГЕ ПРЕЗ  ВЕКОВЕТЕ

 

Оскъдни са сведенията за миналото на селото. Ще се позова главно на преданията, топонимията и оскъдните паметници. Едно е безспорно-тук са живели хора и през миналите няколко столетия. Обитателите са били овчари, които лете пасли стадата си по високите части на мерата /от 1000 до 1350/ метра надморска височина/, а зиме слизали в Страньето-по склоновете на реките Искър и Пробойница, или пък зимували в Орхание /Ботевградско/, Враца, Вършец и София. Доказателства за това е притежаването на имоти  от всеки род и в най-високите, и в най-ниските части на землището.

Останки от стара черковна сграда /каменни зидове/ се помнят от стари  хора в  местността Манастиро, която е на 1300 метра от р. Искър и е закътана  за ветровете .Останките са унищожени от невежи хора, които си направили там кошари и градини. В селото има две могилки между стръмната и хълмиста част на землището-до махала Мъртвинките и в махала Царина, които имат едно  и също име-Градището.В Царина стари хора помнят останки от сгради, а са попадали и на монети. В местността Грънчар къртици са изравяли парчета от глинени съдове-грънци, паници, и др.В гробището на с.Заноге има надгробен камък, на който личи годината 701, но вероятно става дума за 1701 г.,тъй като гробът е християнски. През 1934 г. при прокарването на черен коларски път от Заноге за гара Бов лично видях разкопани тръби от печена глина, по които тече водата на извора-водопой при  гробищата.Той носи  името Чешмата, макар че и най-старите хора не помнят там да е имало чешма. Може би този водопровод е от римско време. По-убедително обаче е друго предание-че там наистина е имало чешма, построена в чест на туркиня, и затова се казвала ”Булина чешма”. Останките на водопровода може да са от турско робство.

Преданието свързва името на селището със следния случай: Дошли отдолу, от към Искъра, търговци на добитък. Попитали ги как са се изкачили без път  нагоре и те отговорили: ”Е па, нога за нога, нога за нога- и дойдохме”. т.е. пътят е само „за нозе”/за крака/ и оттук името му

Данни за далечното минало, засягащи земите на с.Заноге, открих в книгата на д-р Любомир Динев ”Селищната област по Искърския пролом” цитирани дословно в историята на с. Габровница, Софийско-„Орлово гнездо” от Димитър Брезовски /стр.14-19/. Там пише, че най-оживеният път от римско време /III-IVв/, който свързвал Северна България /Мизия/ със Сердика и никъде не пресичал р. Искър, е минавал през Заноге. Пътят водел от Враца по билото на Врачанската планина, през Осиково и махала Ражища, пресичал Пробойница, изкачвал се към махалите Раково, Ливадица, Буците, минавал през Чурил, с.Заселе, Добърчин и Свидненската река,  за да изведе до София.Ерозията през вековете почти е заличила този римски път. Все пак за него и сега напомнят останки в местността Неголица /срещу Църница/-обрасли в трева очертания, а също и някои подзиди в местността Злио камик. Пътят е възстановяван  през 80-те години на миналия век. В спомената книга се разкрива и загадката на” градищата”, които споменахме: ”По стратегически съображения римските пътища /имало е  и два пътя източно от р.Искър-б.а./ избягвали долините и вървели по планинските хребети и била .С тях винаги била свързана цялата система от градища, които имали не само защитно, но и контролно значение”, Градищата, около 60 на брой, край всички римски пътища в областта имат еднакъв характер. Те заемат обикновено доминиращи височини, които осигуряват добра видимост към наблюдаваните обекти, а също и връзка помежду им. Оградени били със стръмни скалисти скатове. На местата с някогашните градища са намерени останки от тухли, хоросан,  ровове, основи на зидове, римски монети, железни върхове от копия. Интересно е да се отбележи,че по-голямата част от построения преди години електропровод през Заноге минава  по трасето на древния римски път.

 

 

НЕЩО ЗА РОДОВЕТЕ

 

Забележителна е фамилията  на Динчо Величков-чорбаджия, който владял много земя, в това число ливадите „Совато” от около 1500 декара, и имал къща в София, където се намира Дирекцията на полицията. Каменните стени на старата му къща стоят в селото и досега.Тя е построена преди 100-120 г. от камък, греди и кал и беше покрита с турски керемиди. Имотен род са били и Антовци  /Джангарците/, за които се разказва, че пролетно време хилядили-овцете и козите им с приплодите и с другите животни стигали до 1000 глави. В по-късни години потомците обеднели. Известни фамилии са Беловци, Гановци /Биволците/, Герчовци, Младжовци, Главчовци, Йочкинци, Битанците, Боцинци, Илиовци, Начковци, Пачановци, Пенинци, Гьовинци, Кукаровци, Цветановци, Десановци, Илковци, Минковци, Лишковци, Белутковци, Чорбаджиите, Ковачете, Пумпаловци.

Пришълци родове са Пачановци –от Брезе, Пешуновци –от Искрец, Мачоковци, Балабановци, Венковци, Битанците, Манковци, и Брусовци –от Зимевица, Сарвановци -   Загъжене, Начковци, Модринци, Тудоровци, Станковци, Митровци, Венковци,Новковци- от Заселе.

 

БИТЪТ В СЕЛОТО ПРЕЗ МИНАЛИЯ И В НАЧАЛОТО НА НАШИЯ ВЕК

 

Заноге не е било колибарско село. С малки изключения къщите му били групирани в сегашната махала Селото.През вековете на робството политиката на турските владетели изисквала къщите в такива селища да са събрани на едно място, за да се упражнява по-добър контрол над раята .Такова групиране изисквала и необходимостта от колективна защита и взаимопомощ на населението.

Мнозина от нас, особено по-възрастните, могат да посочат безпогрешно селищата и останките от къщи на почти всички стари родове в централната махала Селото.Като се изключат някои продадени места, повечето селнини и сега са притежание на същите родове или носят имената им. Това са Беловото,  Гановото на Буцата ,Начковото ,Герчовото, Пуниното  и Йочкиното при извора Сивил, до него Циганското,Минковите градини,Сарвановите гръстелници, Битанските, Младжовите /градини и гръстелници/, Геровите сливи, Мургиното в махала Кривидол, Видиновото, Менковото, Цветановото, Гьовиното, Пачановото-където беше дворът на ТКЗС.

Нагоре от селото  и в близките махали са били летните егреци за овцете  и козите, а по-ниските, стръмни скатове,обрасли със смесени гори /дъб, цяр, ясен, липа, клен, габър и др./-зимните кошари за  дребния добитък. Не били прокарвани никакви коларски пътища.Оскъдната селскостопанска продукция била пренасяна по пътеките с коне и магарета или на рамо, а сеното, шумата, сламата и царевичакът обикновено се давали на място на прихождащия  добитък. По местата, където били зимните кошари и нивичките, се строели къщи и колиби. Така селото се разпръснало по махали –надолу и нагоре. Този процес добива по-изразен характер главно след Освобождението, тъй като земите вече не били под бейски контрол и всеки си е захващал, колкото може, допълнителен имот. Предимство имал този, който разполагал с мъжка работна ръка и който можел със сила да се налага.

Сламените колиби без стени и прозорци постепенно се заменяли от къщи с едно, а по-късно и две помещения, едното-„кащата”с огнище без прозорци, а другото –„собата” с по едно или две прозорчета”джамове” с иззидани от камък или греди  и преплетени с пръти стени, измазани с кал и слама.Таванът бил от шинди /дялани букови дъски с остро конусно сечение, нутвани една в друга/, а по-късно, след края на миналия век-с преплит и мазилка. За покрив служели естествени каменни плочи.

Мазетата /зимниците/са по-късен лукс. В двора е имало плетен кош за царевица, хамбари от шинди или измазани с говежда тор кошове,най-често комбинирани в общо помещение със „сърпия”за багаж.Тук бил и ковчегът –скринът-с новите дрехи, а чеизът на момата – в отделен ковчег. Наоколо били сламените кошари за добитъка, кочината, курникът.

Покъщнината на нашите деди и прадеди била оскъдна.Върху подовете от усъпкана пръст не е имало нищо. Многолюдната челяд спяла на легла от леса или дъски, върху които имало рогозка от ръжена слама или папрат.Лукс било наличието на козяк, защото обикновено и за постеля, и за завивка служели черги от конопен дреб,заедно с клечките. Вълнената черга била изключение. Нормално било да се прави легло и на пръстения под  край огнището. Имало  и нощви от дъски или копаня за месене на хляб. Домочадието седяло на трикраки ниски столчета около общата паралия-синия-с дървени лъжици в ръка и кусало от общия”гювеч”, с ръка топело късчета хляб в тигана. Децата и болните се хранели отделно.

Вода за пиене се носела в пръстени шарени стомни и бокли /бакъли/ от дърво или в кратуни. По-големи количества вода се пренасяли в безводните махали в кожени мехове, а по-късно с менци и дори с бурета и бъчви.

Собата вече започнала да се отоплява с”кофторче”/най-проста метална печка без скари и фурна/. За това, кога са се появили печките, говори разказът на баба ми Ана/1879-1965/.г. Георе Белов дошъл у тях  /чичините му/. Времето било студено и те запалили кофтора в собата.Свикналият да се нагрява пряко от огнището хлапак /а е роден около 1900г./, като се върнал у дома, казал на майка си: ”Чичини турили огино у тулумба /газена тенекия-б.а./, та не можах да се огрея”.

Домакинята печела хляба в огнището, като го заравяла с пепел и жарава, а по-късно в „подница”/ дебела, домашно приготвена глинена тава/ и метален връшник. Гърнето се използвало за различни цели-за варене на чорба в огнището, за квасене на млякото, за съхраняване на сиренето, киселото зеле, маста, туршията. По сетне се използвали каци. Качамака забърквали в специален котел, чийто обем се определял от броя на гърлата.

Овцете и козите били доени в тежки дървени ведра /с форма на пресечен конус, задънен от към широката страна/.

Облеклото. Нашите предци в селото били главно белодрешковци. Долно бельо не е имало. И жените, и мъжете носели конопени кошули /ризи/, на които само ръкавите, яките и ошвиците /нагръдниците/ били памучни, богато украсени с разноцветни шевици /официалните/. Жените носели ”шаеци”с мулии /дълги, ежесезонни дрехи от дебел домашен вълнен плат без ръкави и копчета и със странични уширения от ханша/. Под тях се белеели дълги шити поли, прикрепени към кошулите. Опасвали се с шарени колани. Отгоре обличали средно дълги „ментета” или „гюбета” /елечета/ със или без къси ръкави. Всичко било ушивано ръчно от „терзията” и обточвано с гайтани по шевовете или пък се украсявало с орнаменти.Обували са се с вълнени шарени чорапи и кожени цървули. Забраждали са се с разноцветни забрадки и бариши, а зимно време с вълнени шалове.

Мъжете носели беневреци и долакетници от груб домашен шаек /бало/, обточени също с гайтани. Препасвали се с широки пояси и върху тях тесни шарени колани.Дълга връхна дреха, наричана „клъшник”, носели главно в празник. В ежедневието топла зимна дреха бил кожухът с ръкави и „панджакът” /ямурлукът/ с качулка. За предпазване на коленете се нахлузвали „ногавци”/крачоли, прикрепени към пояса/ от вълнен плат или от необработена козя  кожа.Върху вълнените чорапи завивали бели „навоща” от пръстите до коленете, прикрепяни с черни козиняви върви, кръстосани по средата.Цървулите се правели от говежда, биволска или свинска кожа. Рунтави калпаци увенчавали мъжкото облекло.

Дрехите служели на нашенци  много по-дълго в кърпен, отколкото в здрав вид. Голотията спохождала не само бедняците, но и по-средната ръка, когато стопанката бивала неуметна, мързелива или пък болна.

Висока оценка на ямурлука дал беднякът-ратай Славко Коцин от с.Губислав. Когато за пръв път го наметнал,той възкликнал:”А бе, нане Нуме, та това панджако било каща , бе!”

 

 

ПОМИНЪКЪТ  НА  ЗАНОГЕНЦИ

 

И през миналия век, и в началото на този, а и в началото на нашите младежки години поминък на населението са били земеделието и скотовъдството.Отглеждаше се главно ръж и смес с пшеница, царевица /до около 900 метра надморска височина/, овес и ечемик-в по-високите места.Добиваше се сено от естествени ливади, главно за овцете, а също и шума за дребния добитък.Производството на картофи се разви през 30-те години, когато на мястото  на изродения „свински” сорт се внедриха бинте  и жълтият самоковски картоф. За продажба не се отделяше от продукцията.Правеше се само размяна на овес и картофи срещу така необходимата за храна на хората царевица.Обработката на орниците не можеше да се механизира поради ерозията и силния наклон. Обработката беше изцяло ръчна, много трудоемка.Често се повтаряше поговорката „Залудо работи, залудо не стой”, както и признанието, че труда си в сметката не слагаме.

На част от населението доходи носеха горите,тъй като всички смесени гори и част от буковите бяха частни.Изсичането им завърши в общи линии към началото на 30 –те години.Освен собствениците, доходи в добавка получаваха и участниците в сечта, в преноса и извозването на дървата, но най-вече търговците.

Занаятите-главно шивачи и ковачи, бяха само няколко души.

Тясно свързано със земеделието беше скотовъдството.Отглеждаха се овце, кози, говеда, коне и магарета. Пасищните условия бяха благоприятни за всички видове животни и особено за дребния добитък.Трудни бяха обаче зимните условия за отглеждането им -от Димитровден до Гергьовден за овцете  и още два месеца за едрия добитък. Затова някои овчари с по-големи стада /5-8 домакинства/ закупуваха трева на корен във Враца, Вършец, Ботевград и София, събираха сено  и през последните зимни месеци закарваха там овцете на „ягнило”. Добре беше,  когато през зимата и в ранните пролетни месеци нямаше сняг и овцете можеха да пасат, но когато захванеше лошо време, особено през пролетта, и се налагаше да се купува храна, те често „изяждаха” и агнетата си, и млякото, и вълната. Говореше се, че една година дядо Кола Начков се върнал в село само със звънците. За говедата се разчиташе почти изцяло на слама и царевичак. Поради породата си и поради оскъдното хранене, кравите бяха  с невероятно ниска млечност. Без телето да „обдои” не можеше да се очаква  дори капка мляко. Като пастирчета през 30-те години бяхме единодушни, че най-млечна е черната крава Цивена на дядо Ганчо кръчмаря, която даваше дневно до 4 литра мляко.

Козите бяха от стара порода-рогати,черни и шарени. През зимата се хранеха предимно с „бръстина”-пъпки по буковите и габеровите клони. Конете и магаретата трябваше да се задоволяват с „огризки”от храната на овцете и говедата.Те бяха особено необходими за вършитба на харман, за пренасяне на товари със зърнени храни от Северна България, от близките железопътни гари, до водениците и за подяздване. Свинете и кокошките бяха малко на брой и поради непълноценно хранене носеха слаби доходи. През последните години на миналия и първите години на нашия век дребният добитък бил отглеждан общо, на големи групи.От Костадиновден /3 юни до Кръстовден /27 септември/ се правели общи бачии. Имало две бачии в селото от по около 1000 дойни овце и 200 кози. Включени били всички стопани. Бачът преработвал млякото във вид на масло, сирене и извара, които се разпределяли  според надоя при „смълзяването” на овцете на всеки, след като са напасени при еднакви условия. Правенето на бачии било преустановено преди Балканската война. Бачове били семейството на Манчо Ганов, Бончо Пенин, Георги Генчов и Маринко Величков, Цене Банов и внукът му Кола Ангелов.Спомням си, че през 30-те години конете без изключение и по-голяма част от яловите говеда се пасяха в общоселска „яловина”, като се цанеше селски коняр.Наброяваха 100-120 говеда и 200 коня. Отделно в дворовете лете се гледаха поне още толкова говеда – волове и млечни крави.

В предвоенната 1939 година в Заноге имаше 4500 овце и 1800 кози. Доходите от земеделието и скотовъдството стигат преди всичко само за изхранване на семействата, за облеклото и покъщнината. Рядко се отделяше за продажба или размяна. Неоценимо значение за земеделието имаше торът от животните за торенето на градини, ниви, ливади. Нашенци често повтаряха пословицата”Бяла брада лъже, черен тор не лъже”.

 

 

НАЧИН НА ЖИВОТ И ЖИЗНЕНО РАВНИЩЕ

 

Илюзия е, че може да се даде пълна картина на живота  и жизнения стандарт в което и да  е селище, а още по-малко в Заноге поради пълната липса  или оскъдица на  документи. За далечното минало може да се каже обобщено: изостаналост, тежък примитивен труд, недоимък, мизерни условия на живот дори в имотните домакинства, разчитащи на земята. Само отделни стопани, разчитащи на търговия и далавери, наследили пари и имоти или с допълнителни занаяти, правели изключение. Някои дори забогатели. Такъв е  най-богатият в селото – Динчо Величков-чорбаджията,самоограмотил се сред безпросветната маса и станал търговец на добитък и кръчмар, депутатствал в Народното събрание, събрал много земя от беднотията и от съдебни дела. Карал овни за продан чак до Цариград. След богаташите бил и Минчо Златков-секретар бирник по време на войните, Ганчо Маринков-кръчмар и търговец, Христо Грозданов и Георги Генчов-от същия бранш, а по-сетне и братята Зарко и Фердо Николови-занаятчии, продали гори и станали търговци, Мине Стойков-кмет през войните и др. Всички изброени дотук имаха имоти и в София.

В селото имало и лихвари, за които съм слушал, че давали пари назаем срещу дневна лихва до 1 пара /0,5стотинки/ за един грош /20стотинки/ дневно. Срещу лихви са изземвали от длъжниците добитък, земя и т.н. Срещу опрощаване на лихвите и срещу слама, ограждаха с каменни огради имотите на лихварите, за да не влиза в тях чужд добитък. Така се роди названието ”заградня”.

Най- синтезиран показател за жизненото равнище на огромната част от нашите стопани е /по днешен израз/ малката потребителска кошница, която включвала-качамак, сол, /и за добитъка/ газ, цървули. Значителни били разходите и за данъци. По моя преценка само 15-20 % от семействата са можели през цялата година да ядат собствен хляб.Останалите или купуваха, или заработваха царевица натурално в Ломско. Към средата на септември масово се отиваше „на моруз”в селата Вълчедръм, Горна и Долна Гнойница, Бъзовец, Лехчево и др.Берачите извървяваха за два дни пеша 100 км на  отиване и  още толкова на връщане. Те работеха по 12-14 часа на ден-сутрин режеха царевичак, през деня кършеха, пренасяха, товареха и разтоварваха, а вечер белеха царевица.Срещу този тежък труд получаваха в натура по една кофа, равна на 15 кг на ден, и храна. До Заноге царевицата се е прекарвала с волски коли  или с вагони по жп линията.

Житото с много примеси на грах, глушина, гайтаника, пиявец и др. се мелеше, без да се почиства. Хлябът беше много лош и затова в него се слагаше до 50 на сто царевично брашно. Проблем бяха цървулите, които лесно се късаха. Собствено се правеха от свинска кожа, която бързо се свършваше. Купуваха се предимно цървули от щавена и нещавена говежда и биволска кожа, които също бяга скъпи и нетрайни. Повечето време ги носехме скъсани-преплетени или застлани с ”подлоги” и „постилячи”-парчета от стари вълнени дрехи. Избавление от босотията беше появата на цървули от нацепена външна автомобилна гума, направени във вид на лодки, с тел и капак на пръските. За чифт цървули трябваше най-малко три дни да се коси на чорбаджията.

Освен държавния данък за дребния добитък –беглика, тежък беше и общинския данък върху земята,както и таксата за паша в общинската мера според броя на добитъка.Така например срещу 40 декара най-долнокачествена земя, 2-3 говеда, и 8-10 овце баща ми беше платил за 1928 г. над 900 лв. без глоби и недобори.

За основна храна на хората се считаше качамакът и хлябът, а останалите храни служеха за залъгване на сухия залък. Такива бяха битото мляко, сиренето и изварата, ”пърженото” в тиган /мазнина и зарзават/ каша от царевично брашно, картофи, рядка бобена или лападова чорба, кисело зеле и зелев сок, брусова чорба, кисела борба от сушени диви круши, дренки или джанки и други местни сливи, сурова туршия от зеле, зеле, зелени лютиви чушки и зелени домати с подправки /лютика/,туршия от дребни круши и от боровинки, тиква и цвекло. Месо се консумираше само от домашно отглеждана свиня, агнешко –на Гергьовден, блажна чорба на традиционен празник или богата сватба. Постили сме през целите коледни, великденски и богородични пости. Яли сме „головар”/попара само от твърд надробен хляб, залят с гореща вода върху сол и домашно стрит лютив пипер/. Яли сме и”скроб” /надробен твърд хляб, залят с горещ рядък качамак/, компот от кисели сливи без захар и др.Яйца и пилешко месо не си спомням да сме яли. Ние, децата, атакувахме джанките, дивите круши, дренките, орехите, лешниците, шипките, дивите ягоди, малините и къпините, боровинките, киселеца, младата букова шума.

С времето в някои семейства трапезата започна да се обогатява.Появиха се промени и в изграждането и подредбата на къщата.Вече можеха да се видят и къщи с две стаи и мазе, покрити с цигли и варосани, с по-големи и отварящи се прозорци.Дори имаше няколко къщи с дъсчен под. Появиха се печки и фурни.

С навлизането на новото започна да се променя и облеклото,особено при по-младите. Горните дрехи, макар и шаечни, се ушиваха на машина. Беневреците отстъпиха на панталоните, долактениците и клъшниците се замениха с дълги и къси палта. Изчезнаха поясите и претрупаните шевици, като ги замениха коланчета с по-семпла изработка.В облеклото влязоха ръчно и машинно плетени фланели и блузи, обуща.Успях да си купя „купешки” дрехи няколко месеца преди да се оженя. Моите връстници, пък и по-младите,облякоха за пръв път долно бельо в казармата. За спално въобще  не знаехме, че има.С  горните си дрехи лягахме в чергите от дреб и сутрин мокрехме длани, за да махнем полепналия по панталоните мъх. Навущата, ямурлуците, ногавиците и плетените шалове останаха.

 

 

НЕЩО ЗА ПРОСВЕТАТА В СЕЛОТО

 

Първите грамотни самообразовали се хора в Заноге били Динчо Величков, Славко Илков и по-късно Дано Заков. Училището в селото е построено в 1890 г., когато кмет на Заноге, Зимевица и Заселе като една община бил Ангелко /Гелко/ Коларов от Заселе. Забележителен учител тук години наред бил Ангел Грозданов.  Той открил и 5-то отделение, което завършили отличилите се след това по своята грамотност Минчо Златков, Петър Бончев, Манол Начков, Тимко Маринков, Ганчо Маринков, Георги Генчев и др. Просъществува около 15 г. и махленско училище в Царина-най-напред в къщата на Анко Грозданов, а после в построена общинска сграда..Централното училище бе преустроено през 1932 г., когато кмет беше Вене Грозданов, и достроено в северната му страна през 1952 г. Трябва да се отбележи, че учители като Цеко Георгиев от с.Долна Кремена, Стоян Дилов от с. Типченица и др.оставиха добра следа в Заноге. Техни ученици бяха сред първенците като третокласници в Лакатник, Бов и Зимевица /Мартин Тодоров,  Илия Тодоров, Георги Йорданов, Радко Веселинов, Данаил Георгиев, Тодор Лозанов и др. /След масовата миграция училището бе закрито през 1970 г./ Тук е мястото да отбележим, че нашето поколение  запомни използването на рабоша за записване на сметки най-вече между овчарите  и мандрата. Когато някой неграмотен човек трябваше да сложи подписа си върху хартия, той правеше отпечатък с палеца на дясната ръка в присъствието на двама грамотни свидетели, които се подписваха, след като се впишеха имената им. И така, пред очите на едно поколение бе извървян пътят от рабоша и отпечатъка на палеца до стотиците висшисти, полувисшисти и среднисти в родното Заноге.

 

 

ЗА  КУЛТУРАТА, ОБЩУВАНЕТО  И  ТРАДИЦИИТЕ

 

Запомнил съм разказа на баба ми, как дядото на нейния свекър – Паун Белов, като видял за пръв път огледало /на стари години/, мъдрешки отсякъл: ”Деца, помнете, оти я скоро ще умра, че тоя свет ще се затрие. Какво е това чудо, що доживяхме-да го гледаш и тебе си да видиш?”

Тия думи трябва да са казани някъде през първата половина на миналия век.Те свидетелстват за голяма откъснатост от културата и света, която и след това продължила да тегне над нашите балканджии. Малцина са имали възможността и щастието да посетят Враца или София и да прихванат нещо ново. Все пак чувствало се и софийското, и врачанското влияние в Заноге. Белодрешковското облекло, двугласните жетварски и други песни, а също и хората са от Софийско, а диалектът –основно от Врачанско. В традициите също има смесица от двете области. Едно е несъмнено – чуждо влияние в езика, традициите, песните и хората почви липсва.И това  може да се обясни с две неща:първо, в Заноге не се е заселвало нито едно не българско семейство /освен едно силно българизирано циганско/ и второ, турчин е идвал в селото само от време на време, за да вземе събрания от чорбаджията данък /от населението/ и по негова  препоръка да удари предвидения брой тояги на някой „провинил се”.

Характерно за нашите балканджии е гостоприемството, което в селата от Софийското поле не е на особена висота. За пътника, дори и непознат, покрив и храна винаги ще се намери-каквото дал господ.У когото и да отидеш, най-напред ще се сложи паралията с храна, независимо дали си гладен или не. Дори нечистоплътният скитащ  циганин ще бъде подслонен поне край огнището и нахранен.И винаги домакините ще се извинят, че не са нахранили добре госта.

Съседът се считаше  за най-добрия роднина. С удоволствие се даваха в заем хранителни продукти, подправки и др. На високо ниво беше доверието. Пари на заем се даваха на четири очи-без разписка и свидетели. Силно развита бе взаимопомощта .По време на копан и жътва се заемаха и връщаха надници. В гората никой не ходеше сам, защото при тежкия терен и лошите пътища нуждата от взаимопомощ беше остра. ”Всичко става с хора”-казваха нашенци, и на сватба, и на кръщавка, и на погребение, и във всичко.

Масовото общуване на мъжете беше в кръчмата, на момите и ергените-по седенките и беленките, по сватбите и сборовете, на нивата и пр. Никъде обаче момата не отиваше сама. Съпровождаха я, ако не по-големите братя и сестри, то поне един от родителите й. Така родителите и близките бяха съпричастни при общуването на младите, при техния избор и женитба. Основният критерий беше не толкова външният вид, колкото материалното състояние и най-вече трудовите качества.

Моралът се крепеше на силното обществено мнение-какво ще кажат хората. Силно бе развито чувството за срам и грях. Не дай си боже да ти излезе лошо име сред хората. По неписан закон всеки беше длъжен да отговори всекиму къде отива. Нищо скрито не оставаше. Знаеше се кой краде, кой лъже, кой хайманува. По наше време дори и официално сгодените млади не се събираха интимно до сватбата, освен ако момата е пристанала /избягала без съгласието на родителите си/. Имаше побойници и побойща-особено при намесата на алкохола. Биеха се за межди, за стопански вреди, за водене на хорото, за благоволението на мома. Но убийства нямаше, ако не се смяташе убийството на кмета Божил Андонов през май 1930 г. от неговия роден брат.

 

 

ГОЛЯМАТА  ТРАГЕДИЯ

 

Нерадостното съществуване на нашенци в първите десетилетия на века става направо трагично през войните-Балканската /1912-1913/ и Първата световна война /1915-1918/. Без да търся документи, каквито едва ли ще намеря, а чрез общуване с по-възрастни хора в продължение на 5-6 години успях да установя имената на жертвите, които селцето е дало в двете войни.

 

Ето имената им:

 

1.Мито Закев Минков-с 1 дете

2.Годе  Закев Минков-с 4 деца

3.Манко Илиев Антов-ерген

4.Ангелаки Илиев Антов/негов брат/-ерген

5.Васил Тасев Паунов-ерген

6.Леко Тасев  Паунов /негов брат/-женен, без деца.

7.Коте Белков Здравков-с 2 деца

8.Тоде Белков Здравков /негов брат/-женен, без деца

9.Захарин /Коне/ Динчев Величков-ерген

10.Йордан Динчев Величков /негов брат/-ерген

11.Гълъб Бончев Пенин-с 6 деца

12.Ангел Гълъбов Бончев /негов син/-с 1 дете

13.Ане Маринков Станков-с 1 дете

14.Йордан Маринков Станков /негов брат/- с 2 деца

15.Найден Йотов Дамянов-ерген

16.Митър Игнатов Дамянов-ерген

17.Пеянко Илиев Генчов-с 2 деца

18.Лозан Генчов Илиев-с 1 дете

19.Маринко Величков Еленков-с 2 деца

20.Станко Тасков Еленков-ерген

21.Саве Стоянов Колев-с 2 деца

22.Вачо Ценев Колев-с 1 дете

23.Ангел Ленков Ангелков-с 5 деца

24.Генчо Здравков Ангелков-с 4 деца

25.Тимко Малинков Торнев-с 3 деца

26.Маринко Стефанов Пеянков-с 1 дете

27.Даке Станков Манчов-с 4 деца

28.Димо Здравков Пеянков-ерген

29.Лозан Генчов Пеянков-с 1 дете

30.Свилен Пунев Лазаров-ерген

31.Тодор Ангелков Лазаров-с 2 деца

32.Илия Стоичков Китов-женен, без деца

33.Мартин Пеянков Еленков-с 1 дете

34.Ценко Ангелков Ценков-с 3 деца

35.Найден Величков Бонев-с 4 деца

36.Йордан Начков Станков-с 1 дете

37.Маринко Динчев Манков-женен,без деца

38.Зарко Гелев Илков-с 2 деца

39.Манол Станков Ленков-ерген

40.Иван Пунев Геров-с 2 деца

41.Коте Георгиев Антов-ерген

42.Петър Динов Тодоров-ерген

43.Димитраки Найденов Донин-с 1 дете

44.Тодор Панков Коцев-ерген

45.Вене Виденов Славков-ерген

46.Саве Здравков Драганов-ерген

47.Тено Динчев Петров-ерген

48.Димитър Динчов Здравков-с 1 дете

49.Инко Дойчинов Бончев-с 1 дете

50.Минчо Тодоринов-ерген

51Туше Тошев Станкин-ерген

52.Дучо Спасов Пенин-ерген

53.Андро Георгиев Брусов-с 1 дете

54.Ангелко Костов Алексиев-с 4 деца

55.Петър Каменов Гергов-ерген

 

 

Възможно е да има още някои.

Трудно е човек да си представи какво означават войните за нашите хора, които ги обричали на огромни лишения в и без това голямата беднотия.След като давали реквизиция за войската стотици животни,те живеели практически без сол, без газ и цървули и с огромен недостиг на храна. Какво означава десетки деца да останат без бащи, старци и баби без синове, вдовици без мъжова опора? Не са малко и заболелите фронтоваци, починали съвсем млади или след продължително боледуване. Те не са в предложения по-горе списък. Туберкулозата  и други опасни болести взели своя пай между тях, между техните съпруги и деца. По непълни данни само жертвите на „жълтата гостенка” са над 25 души.

Някои вдовици са успели да се „поженят”, другите  са прекарали живота си сами с деца на ръце. Има вдовици, чиято съдба е особено тежка, с драматични лични съдби поради войните. Някои загубили по двама, трима съпрузи, други загубили съпруг и синове на фронта, деца от болести и глад .Заслужават отбелязване имената  на тези вдовици: Трена-изгубила трима съпрузи на фронта; Кирка-след като загубила на фронта син и съпруг, ”охтиката „ й отнела в добавка 4 отгледани дъщери и 2 снахи; Руса –при поженване завела 4 деца, заварила 4 и природила 2; Гъргоринка-завела 4 и природила 2 и пак останала вдовица; Кета-завела 1, заварила 1, природила 1 и при раждането починала.

Доколкото ми е известно, никъде не са събрани  и увековечени имената на загиналите от 1912 до 1918 г. Спомням си, че в детските ми години все още се пееше: ”През таз война едни измреха, а пък други забогатеха”. Някои от вторите вече споменах като притежатели на големи имоти.

 

През Втората Световна война от Заноге загинаха 5 души:

1.Петър Тонев Величков

2.Христо Иванов Величков

3.Минчо Свиленов Пеянков

4.Станко Грозданов Станков

5.Манол Венев Дакев

 

За тях има поставена паметна плоча в селото по инициатива на  кмета Тодор Христов.

Жертвите на алкохола в Заноге са повече от 40, загинали при нещастни случаи-40, а сложилите сами край на живота си -20,  главно поради фатално заболяване. Най-фрапиращи са два случая. През 1938 г.полуделият като жертва на несправедливост Иван Йорданов закла двете  се деца  и се самоуби. В по-късните години се отровиха с храна   трима души от семейството на Георги Величков.

 

ВИСОКА РАЖДАЕМОСТ

 

Заноге е оцеляло и се е развивало благодарение на високата раждаемост.Нещо обикновено е в семейството да има поне 3-4 деца. Предлагам списък на майките от последните  десетилетия на миналия и първите на  настоящия /20-ти/ век:

1.Гоца Начкова-12

2.Диша Колева-11

3.Ана Савова-10

4.Елка Ценова-10

5.Лена Станкова-9

6.Милена А. Ценева-9

7.Гица Данова-8

8.Надежда Георгиева-8

9.Неда Пешунова-8

10.Гъргоринка Спасова-8

11.Костадинка Генчева-8

12.Буда Минчева-8

 

Следват 12 жени с по 7 деца, 17 с по 6 деца,  43 жени с  по 5 деца. /б.м.-В.Д./

 

 

 ПОВЕЧЕ  ПОДРОБНОСТИ  ЗА  МИГРАЦИЯТА  И  ЗА НЕЙНИЯ ХАРАКТЕР 

 

Въпреки високата детска, пък и преждевременната смъртност, населението нараства бързо поради изключителната раждаемост. Природните ресурси остават ограничени. Оскъдната земя е силно раздробена и ерозирана. Гладът за земя е голям. Прихваща се голяма част от общинската мера, разорава се, където е възможно, стесняват се до неузнаваемост прогони и пътища, а някои дори се затварят. Спомням си от дете често повтаряното от дядо Петър Цветанов:  ”Какво е това чудо, бре брате, да нема прогон да прекараш пет овци!”

Изходът беше само един-преселване.

Немалко млади хора потърсиха поминък в столицата. Но истинското фамилно преселване за земя започва през 1919 г. Семейства се изселват в Източна България върху закупени от емигриращи турци земи. Също във Врачанско, Пернишко, Бургаско,София, за да търсят работа във предприятия. Втора преселническа вълна започва от 1935 г. до 1958 г. /Авторът посочва поименно всички преселили се в различните райони на страната.-б.м.-В.Д./

Заселването в близките градове и гари ставаше с помощта на родителите, които си оставаха на село, работеха в ТКЗС  и имаха възможност да подпомагат материално децата си. Заноге се обезлюдяваше най-силно в сравнение с другите селища от района. Системно намаляваше работната ръка  и на нивата, и в животновъдството,” топяха се”обработваемите площи. Дали ще има някакво оживление и кога?

 

 

КЪДЕ  ЖИВЕЯТ   СЕГА    ЗАНОГЕНЧАНИ

 

Като се отчетат преселванията на поколения нашенци от селата към градовете, както и изчезналите по естествен път десетки семейства на възрастните поколения, сега семейства със заногенски корен има в:

София-126 броя

Своге-91

Нови пазар-49

Нови Искър-64

Враца-37

Варна и Шумен-39

Церово, Софийско-55

Гара Лакатник-34

Гара Бов-16

В други градове-38

В други села-83

Общият брой на заногенски семейства извън селото е 632, а на останалите в него-68. Или всичко 700 / по данни към 1.01.1992 г./

Допускам, че сметката не е  изчерпателна, че има още поне 1-2 % семейства, за които не зная нищо. Остава още едно уточнение-в градовете живеят 445 семейства с нашенско потекло, а в селата-255. В някои села  като Церово, Бов, Лакатник и др. техният бит фактически е градски .

 

 

ПРОМЕНИ СЛЕД ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

 

При всички възможни уговорки промените в живота на заногенци след Втората световна война са сериозни, многостранни и благоприятни. Разбира се, това е личното ми мнение, а претендирам-и на повечето от нашенци, което не означава ,че няма и други становища.

Промени в социалната област. Както вече стана ясно, около три четвърти от заногенчани живеят в градски условия. От тружениците на нивата, на ливадата и в оборите произлязоха работници и специалисти в строителството, транспорта, услугите, администрацията, науката, образованието, здравеопазването, въоръжените сили. По непълни данни Заноге е дало на страната:

-специалисти с висше образование -96 души, поименно посочени в списък, приложен по-нататък/ Такива списъци давам и за останалите категории специалисти, за които читателят ще се ориентира по заглавията/.

-офицери –действащи и от запаса-44 души

-старшини и сержанти-43 души

-професионални шофьори и трактористи-88

-майстори- практици-няколко десетки /имената на самоуците ще посоча отделно/

-десетки специалисти с полувисше и средно специално образование.

Отделно посочвам имената на хора, отсрамили Заноге с по-забележителна кариера или друга изява.

1.Кандидатът на медицинските науки д-р Илер Янков Пеянков от Медицинска академия.

2.Д-р Огнян Трендафилов Наумов –научен работник във Военномедицински институт

3.Стефка Василева Петрова-научен работник с три висши специалности.

4.Димитър Иванов Ганчев-главен асистент в НСА.

5.Петър Витанов Митов-журналист.

6.Петър Тодоров Занев-заместник-ректор на Шуменския университет, доцент, кандидат на икономическите науки.

7.Янко Божилов Пеянков-дългогодишен преподавател по инж.дисциплини във ВУЗ

8.Любомир Пеев Димитров-журналист, гл. редактор БТА.

9.Петър Димитров Маринков-журналист и драматург, директор на театър „Сълза и смях”.

10.Ангел Йорданов Богданов-полковник, началник на Научноизследователски военен институт.

11.Сийка Русимова Конева-Бойчева-дългогодишен директор на БНБ-Софийски окръжен клон.

12.Трендафил Иванов Тасков полковник от ГЩ, създател и началник на Оперативно –учебен център на МО.

13.Младен Славков Занев-политически и държавен функционер от окръжен мащаб.

14.Косто Димитров Ангелов-специалист и ръководител на бригада по електрификация на ж.п.транспорта, получил най-високо признание.

15.Димитър Славков Занев-фрезист-многомашинник в ж.п.завод, постигнал високи показатели

16.Гешо Тодоров Лозанов-отличен като специалист в производството на АТЦ в Телеф онния  завод.

17.Ясен Давидов Ф. Пеянков-артист/чужбина /.

18.Петър Александров Пеянков-състезател по гребане от световна величина, сега треньор.

19.Бойко Крумов Здр.Игнатов-изтъкнат републикански състезател по автомобилизъм /в двойка със Стоян Колев./

20.Александър Божилов Пеянков-бивш вратар на ФК ”Левски”.

21.Тони Гешев Лозанов-носител на златен медал по класическа борба-юноши

22.Митко Данов Заков-четирикратен златен медалист като самодеец кавалджия на национални фолклорни фестивали.

Много или малко са такива хора за селце като Заноге? Всеки е свободен да съди.До 1950 г. сред заногенци е имало само двама с висше образование. Офицерите също са двама-Йордан Динчев, загинал през  Балканската война и Антон Божилов, Има и двама фелдфебели, толкова са и среднистите.

 

Промени в битовото и социалното осигуряване.

В Заноге през изминалите десетилетия бе постигнато следното-електрифицирани бяха всички махали, което не беше нито евтино, нито лесно; направен бе асфалтов път Церово-Заноге; Заноге се обслужва от автобусен превоз и товарен автотранспорт; мрежа от черни пътища;прокарани бяха пет водопровода и редица водопои с трайни корита; построени бяха съвременна общинска сграда, много стопански постройки и др.

През този период почти всички заногенчани се сдобиха с нови, съвременно. обзаведени къщи. За благоприятни промени говорят стотиците леки коли, телевизори, перални машини, бани, централно отопление и т.н. Битовите удобства са несравними с някогашните .Обзавеждането е съвременно, с удобни мебели, хората се обличат с фабрично облекло.Трапезата също се промени до неузнаваемост, сега се консумират храни и напитки, каквито в младостта си не сме и виждали.  Образованието и културата станаха широко достояние  и за нашенци. Висше образование получиха немалко деца от средни и бедни трудови семейства. Няма студенти от селото, които да са приети с привилегии, тъй като между тях няма нито един син или дъщеря на активни борци. Достъпно за всички бе и медицинското образование, при това и безплатно  .Селището бе добре снабдявано с хранителни и строителни стоки и материали. Изкупуваха се млякото, месото и картофите, произвеждани в селото. Беше период, в който селяните имаха пари. Благотворна роля изигра и пенсионното осигуряване, макар и закъсняло в някои отношения. То обхвана  всички хора в пенсионна възраст, независимо дали са работили в обществения стопански сектор или само в личното стопанство. Бяха забравени тежките данъци и безработицата. Като оценяваме миналото и настоящето на Заноге, не бива да забравяме всичко това.

 

/В книгата следват поименни списъци на всички заногенци, преселили се в други населени места, на хората с висше образование,  служителите в БНА, специалисти с висше образование,самоуки майстори и др./

                                                       

Тези бележки написах в навечерието на своята 70-годишнина /28 февруари 1992 г./ с доброто намерение да оставя нещо записано за идващите след нас. На всички, които ми помогнаха да установя факти, да издиря хора и да направя някои оценки ДЪЛЖА НАЙ-ИСКРЕНА БЛАГОДАРНОСТ!

 

      ТОДОР ЛОЗАНОВ

1995 г.

 

П О С Л Е С Л О В

 

     Още в ръкопис тези записки бяха прочетени от няколко десетки нашенци. Първите ми читатели направиха дребни корекции, но не и възражения от по-сериозен характер. Което ще рече, че скромния ми труд мина успешно през земляческата „цензура”.

   

Т О Д О Р     Л О З А Н О В        

 

(Книгата „ЗАНОГЕ-записки за едно старопланинско село” е издадена през 1995г.в София. Съдържа 76 страници)